Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.05.2014 17:42 - Реших да не емигрирам…
Автор: alumen67 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1491 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
… предпочетох да бъда мазохист! Преспах, помислих, реших. Няма да емигрирам. Защо ми е? Тук ми е толкова добре. Къде другаде ще се чувствам така? Къде другаде ще бъда на най-ниското социално стъпало? Къде другаде ще дишам и ще се правя, че всичко ми е наред?

image

Разопаковах чантите и куфарите. Направих си едно кафе и излязох. Видях тополите и реките... Видях разбитите улици, тротоарите (или това, което е останало от тях), големите билбордове и застиналите физиономии на хората. Видях всичко това и останах, реших да бъда един от всички, които няма какво да направят.

Отново трябваше да отида на лекар. Исках талон за преглед. Бабите пред мен уж бяха взели последния. Нямало други. Трябва да чакам до пето число на следващия месец, дано тогава има. Дано тогава вече не е късно за същия преглед. Но какво са виновни лекарите, няма да им се сърдя. Те учат 10 години, за да изкарват 500 лева заплата. Други въобще не учат и изкарват 1000 лева. Как се очаква да работят отдадено и да дават всичко от себе си, когато пациентите ги приемат за боксова круша, сякаш те сами определят законите и правилата.

image

Ще живея в страната на абсурдите и ще се радвам, че съм тук.

След това реших да мина през някой от десетките молове. Какво да видя? Това, че 90% от продавач-консултантите са колеги от университети. Факултетите са празни, за да може студентите да се издържат. За сметка на това моловете са пълни. От една страна са бедните студенти, които сгъват по дванадесет часа тениски и дънки, от друга страна са по-богатите им колеги, които ги подминават, когато ги видят, или само им кимват, докато харчат парите на родителите или гаджетата си в същите тези магазини. Защото в страната на абсурдите за една обява като продавач в магазин за дрехи кандидатстват над 2000 души, защото знаят, че там поне ще получат пари, които няма да бъдат толкова смешни, и ще ги получават редовно. Университетът е оставен на заден план. Има време до септември, когато са поправките.

Някъде по пътя, по който вървях този ден, видях и една моя учителка. От детските ми години. Вече пенсионерка. Взима 300 лева пенсия. Работила е цял живот. Търпяла е унижението на чуждите деца, унижението на държавата, отритнатостта на обществото и думите: моето дете е вече твой проблем, ти го направи човек. Не знам, дали се е справила с повечето. Предполагам, че не. Но в страната на абсурдите е престижно да си модел, певица, актьор, но в никакъв случай учител или лекар.

Огладнях. Трябваше да си купя нещо за ядене. Естествено, не бях ял месо отдавна, чаках да го сложат на промоция в близкия супермаркет. Е, малко посиняло и навярно направено със суха кръв, но все пак месо. Промоционално, колкото да има нещо на масата. Влязох в магазина. Там – едно мръсно, едно разхвърляно, типично по нашенски. Няма „добър ден”, има „кажете”. Ама, какво искате да ви кажа? Колко се радвам, че няма да емигрирам ли? Как ви разбирам, че заплатата ви е толкова мизерна, че сте загубили всякакво желание да проявите малко любезност? Изчезнала е някъде между сметките за тока и тези за парното. Или между въпросите: да купя нови дрехи за детето или да му платя таксата в детската градина? Няма и „довиждане” – има само мълчание. Което крещи: върни се, за да направиш оборот, но не ме карай да бъда любезна – нямам сили за това.

image

По пътя към дома видях няколко майки с децата им. Изглеждаха умислени. Знаех за какво мислят. Как трябва да оставят непроходилите си бебета на грижите на някоя стара баба, за да се върнат пак на работа. За да може да купуват храна на същите тези бебета. Защото кой може да гледа дете с 30 лева на месец? Но в страната на абсурдите и това е възможно. Трябва да се научиш да правиш от нищо нещо. Имаш бебе – ето ти десет-двадесет лева от държавата. Тя ти е и майка, и баща, тя преценява. Кой те е карал въобще да раждаш? Проблемът се задълбочава, ако същите тези майки нямат стари баби, на които да оставят бебетата си. Тогава всичко ляга на раменете на бащата, който трябва да работи на поне девет места, за да подсигури малко храна и дрехи. И всички заедно да се молят бебето да е здраво, защото, ако се разболее, тогава става наистина много страшно. Както и всички заедно да се молят да има място в някоя порутена детска градина за детето. Да се дават рушвети, да се превозват чували с мокри кърпички и тоалетна хартия към лелките в градината, за да може те да гледат детето, докато родителите работят за бъдещето му.

От друга страна, да му мислят и българските пенсионери. За тях пък кой пише? Особено за тези в малките градове и села. Защото в София много от тях дават апартаменти, имоти, помещения под наем на хората, които идват от провинцията с мечтата да открият добре платена работа в столицата.

image

Пенсионерите от малкия град и село нямат този шанс. Те получават някакви подхвърлени 200 лева, с които трябва: да ядат, да си купят лекарства, да си платят сметките, да дадат малко на децата. След това през останалите 29 дни от месеца те карат на някакво животинско оцеляване, защото те са едни от най-отритнатите от същата тази абсурдна държава. Работили са цял живот, построили са дом и са създали семейство. Накрая са затворени в един свят на бедност и мизерия, където бутилката олио трябва да изкара за цял месец.

Аз харесвам родината си. Харесвам природата, българската култура и история. Българският народ със сигурност е най-смелият и най-работливият в света. Питайте всеки европейски работодател за това. Не харесвам държавата. Не харесвам условията и пародията, в която ни поставя. Не харесвам това, че преди избори се намират милиони лева за рекламни кампании, но не се намират стотинки за увеличение на пенсия, заплата или детски надбавки. Не харесвам това, че, ако се разболееш, няма кой да те излекува. Както и не харесвам това, че, ако искаш да имаш спокоен и щастлив живот, трябва да емигрираш.

image

Затова аз се прекланям пред всички българи, които успяват по някакъв особен български начин да оцелеят. Пред тези, които се борят и вярват, че може би един ден всичко ще се оправи. Аз не вярвам.

Това не е негативизъм от моя страна, аз просто виждам липсата на всякакви признаци за позитивно развитие на нещата. Затова се моля всички да бъдем здрави, защото със сигурност това е най-важното.

Моля се един ден децата ми да не живеят в подобна държава,
но да имат моята родина. Дано се случи!

Автор: Костадин Костов

image

Източник: www.lentata.com

 





Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: alumen67
Категория: Новини
Прочетен: 677160
Постинги: 121
Коментари: 386
Гласове: 227
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930