Блогът на alumen67 :: Предай нататък

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata

Годишна класация

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.04.2013 14:54 - Предай нататък

Автор: alumen67 Категория: Поезия

Прочетен: 4033 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 29.04.2013 14:59

Ей го там, мойто щастие тича.
Аз след него в галоп се премятам.
Босоного на плитки момиче
и ръчички за обич протягам.
Чакай, чакай, къде се разбърза?
Ще се спънеш по пътя самотно?

Ако паднеш се спри да превържа
туй сърце дето пее сиротно.
Ще присядаш пред порти и къщи.
Ще те плюят и мамят щастливи.
Не плачи, който бяга се връща.

Аз ще чакам за теб. Търпеливо.
И когато порасна ще чакам. И ще тичам по-бързо от тебе.
Ще те стигна нагоре по здрача.
Ще ти дам и отделна вселена.
...
И тогава загърбила всичко
няма как по-назад да се върна,
аз избягах, било си едничко,
а дори не посмях да те зърна.
           /Николина Милева/

*****
В сянката на дъгата
Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.
Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.

Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали,кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.
                     /caribiana/

*****
Разстрелвам думите, напомнящи за теб.
"Обичам" я разстрелвам двеста пъти.
И в мен остават нежно да кървят
прекъснатите нишки на гласа ти.
Очите ми приличат на дула.

Категорични. Тъмни. Безпощадни.
Улучват спомените с точността,
с която ти нанасяш рани.
А след това полазва тънък мрак.
Аз светя в него. Нажежена. Бяла.
Пречистена. На себе си. Сама.
И просто съм си аз...
и съм си цялата.
                     /caribiana/

*****
В Неделя

В Неделя даже Господ си почива,
и спретва малък празник за душата.
Раздал е и последната си риза,
и гледа как човекът я размята –
току криле да си ушие с нея,
и сам да литне в своите простори.
А Господ стиска палци да успее,
и даже за това ще се помоли...

В Неделя вече всичко е привършено,
приключили сме с тежките задачи.
Сълзите до последна са избърсани,
и времето ни нищичко не значи.
Разчупваме от хляба си по равно,
но нещо сякаш липсва на трапезата.
Едно парче за Него, не забравяйте.
И Той ще мине, за да си го вземе.

*****
На този свят в житейската гълчава
най-много съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятеля, Смъртта.
Любимата - със име и без име,
Любимата със много имена,
зелена светлина, изгряла зиме,
среднощно слънце, утро със луна,
задъхан вик в мълчанието пусто,
бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън.

Приятелят - различен и еднакъв,
със свои грижи и със собствен глас,
но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз,
с когото двойно на света живея,
но без да бъда тъжно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден.
А пък Смъртта - за нея нямам думи,
тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
Да има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света
и някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятеля, Смъртта.
                /Георги Константинов/

*****
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша. . .
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.

Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
         /Елисавета Багряна/

*****
ИЗПРЕДОХ СТО НАДЕЖДИ

Не съм светица, но и грешница не съм,
във сто сълзи изпредох сто надежди.
И как ( не знам ) от бурените вън
на припек изсуших си и копнежи.

И в сто мъниста ги редих по ред
( ръцете ми кървяха от убождане )
В сто притчи тебе слагах най - отпред
и сто слънца те гряха в изнемогване.

Не съм светица, но и грешница не съм,
раздадох си душата до припадък.
Сто сили потроших, но даже и на сън
герданчето на никой не продадох.

И пак се питам сто пъти на ден,
кому бе нужно от любов да втриса.
Сто аури втъках в лика ти осветен,
а ти в една звезда очите ми не вписа.
   /Неделина Димитрова - Nena Di/

(Из Арт- график)