Блогът на alumen67 :: ЧУДОMИР - колоритен художник и писател

Димитър Христов Чорбаджийски - ЧУДОMИР - е ярко и своеобразно явление в нашето изкуство. Завършил Художествената академия в София и започнал творческият си път, като карикатурист в столичният печат, след Първата световна война той се завръща в родния си край и се установява в Казанлък, където организира и първата си самостоятелна изложба. Учител, читалищен и музеен деятел, фолклорист, редактор, той като че ли се отдалечава от изобразителното изкуство. В трийсетте години, като постоянен сътрудник на всекидневника "Зора", Чудомир отново, наред с голямата си серия весели и хумористични разкази, печата и политически, и битови карикатури и рисунки. Разказите му притежават високи художествени качества и остават с непреходно значение в златния фонд на нашата литература.

Той сам илюстрира разказите и фейлетоните си, създава над 150 картини и множество рисунки, с които прави самостоятелни художествени изложби. Чудомир е автор на незавършената повест "Мама", на трудове по краезнание, читалищно и музейно дело. Негови произведения са преведени на румънски, руски, словашки, сърбохърватски, чешки и др. езици. Псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Мария Василева, Оскар Бум, Пилот, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката и др.

ЛОКУМИТЕ

Назначиха Ганя Гущеров за общински бирник в село Каменяк. Средна възраст човек, значи, женен, неосъждан, лявото му ухо пробито, но три години стоя без работа, та заприлича на сиромах Лазар.
Като го изпращала жена му, вън до пътната врата му прочела конско евангелие:
- Това, дето ти рекох, ще ти го повторя: Започваш пак служба да служиш, ама мисли за тебе, за мене, че най-много за децата. Кротко, внимателно и чукне ли часът, на масата да бъдеш. От къщи - в канцеларията, от канцеларията - в къщи. Никакви кръчми, никакво пиене! Ни вино, ни ракия, ни коняк, ни ром! Нито глътка, нито капка, че сръбнеш ли веднъж, отиде ти службицата и аз не мога го понесе. Или ще се удавя, или ще се обеся. Тъй да знаеш, казвам ти го. Не мога го понесе...
Клима с глава Ганьо Гущерът, съгласява се по принцип с преждеговорившата и клетва дава да се води точ в точ с конското евангелие и поема с торбата към Каменяк.
Пристига в селото, посрещат го сърдечно и нали пустата му служба е важна и засяга населението по паричната част, всеки иска да се запознае, приятел да му стане и всеки го дърпа, значи, към кръчмата за почерпка.
- Да идем да сръбнем по едничко за добре дошъл, г-н бирник!
- Да му опънем по чашка, г-н Гущеров!
- По едно коняченце с лимонче така... много е питателно преди обяд...
А той, човекът, се бори със съвестта си, калява си волята и се противопоставя енергично. - Не мога, вика, братя, не пия! Съжалявам, вика, но от пеленак не съм слагал такива неща в устата си. Не, вика, че убеждението ми е такова, а просто на просто организъм. Извинявам се, но не мога. Съжалявам. Виж, ако чак пък толкова настоявате, едно локумче мога да взема.
- Дай един локум на госта бе!
- И от мене един, но по-голям да е!
Дъвче си Ганьо втвърдените локуми, преобръща ги из устата си, сякаш яде живи водни жаби, и продължава да упорствува и да се бори.
Днес тъй, утре тъй, докато почна да слабее и да му се вие свят от въздържание. Слабее човекът, пусталее и туйто.
Един ден, като му причерняло, си рекъл на ума: «Досега търпях, търпях, ама отсега, рекъл, да прощават и жената, и децата, и службата, и държавата. Ще наредя да ми носят тайно винце от Голо бърдо, рекъл, и ще си го къркам вечерно време в къщи. Ще пусна пердето, ще му седна, та да става, каквото ще. Защото и тифус върлува из селото, рекъл, и война се е задала, и умирачка има на тоя свят.
Нагласили се с хаджи Донча от Голо бърдо. Той, значи, ще му праща с момчето по една дамаджана и ще казва, че е оцет, а Ганьо ще внася парите срещу данъка му. Натурално изплащане, значи. Тайно и под клетва.
Денем, кога е с приятели, един вид с локуми, бели сладка и шоколадчета, а вечер - черно винце; денем - демагогия и заблуждение, а вечер - ох, на дяда!
Карал така наш Ганчо, изпълнявал новото разписание чак до свети Трифон Зарезан. Като дошъл тоя голям празник, цялото село се събрало в лозята. Отслужили поповете молитвата, благословили, подрязали лозята и се наредили всички около курбана. Хапнали колкото хапнали, дошло време и до сръбване. Пък вино, вино, едни тумбести дамаджани, едни шарени бъклици, едни калайдисани медници, та да ти е драго да гледаш. И никой не се сетил на наш Ганя локум да донесе, представете си!
Гледал той селяните как вирят бъклиците и как топят рунтави мустаци в белите медници, гледал и преглъщал на сухо, чак по едно време дядо Власи се обадил:
- А бе, бирниче, рекъл, поне за хатър на свети Трифона му дръпни един път бе! Такъв ден веднъж в годината бива, че може ли така?
А Гущерът маха с глава отрицателно и очите му се наливат чак.
- Ако има грях най-подире, на мене да го пише господ, ама сръбни си и не разваляй празника. Ами Свети Трифон е то. Я опитай моето винце. От стар мискет е. Само една глътчица.
- Хайде, хайде - намесил се и дядо поп Иван. - Благословено нещо е, божа кръвчица и нито е срам, нито е грях. Цукни му издебеличко, па ако умреш, аз съм насреща.
Ганьо Гущерът се подърпал, поопънал се още малко, па като се прекръстил, рекъл:
- Да става, каквото ще!
Поел с разтреперани ръце бъклицата от дяда Влася, дигнал я като бинокъл нагоре и дълго време оглеждал небето със затворени очи.
Пресрамил се, значи, човекът, поотпуснал се, че като му се отпушило гърлото - ха бре с бъклицата, ха с дамаджаната, ха сега пък с медника, - насмукал се като муха на волски корем и ги настигнал. Завило се след това едно хоро, зачупили се ръченици, разиграли се, дето има една дума, старци и пеленаци. Че борби, че прескачаници, че тупкане на калпаци, че търкаляне по поляните, изпонапило се мало и голямо, а само наш Ганчо се държи и нищо му не става. Като се свършило виното, станал, отръскал се като куче от роса, оставил пияните да се търкалят и поел за село.
На другия ден стоят в кръчмата махмурлии селяни и си приказват.
- Брей - дума дядо Власи, - ний че бяхме втасали и прекиснали всички, и дума да не става, ама чудя се на бирника. Какво беше това негово гърло бе, какво беше това чудо! Стари и изпечени пиячи се осрамихме пред един човек, дето през живота си не е куснал ни вино, ни ракия. Чудна работа, знаеш! Чудна работа! Гледах го бе, пред мене стоеше и през цялото време пиеше юнашки и нищо не му стана.
Нено Керин, който си беше поръчал горчиво кафе, облиза дъното на чашата с дългия си език и рече важно
- И аз тъкмо за това мислех, дядо Власи. От локумите ще е. Сутринта, преди да идем в лозята, аз го почерпих един, горският го почерпи, Митьо Лелин му поръча и не зная кой още, но четири локума си подложи на корема и тогава дойде. От тях ще е сигурно. - И като си разкопча левия калцун и се почеса, добави: - Ама и аз вече ще си имам обица на ухото. Зададе ли се друг път такова пиене, ще туря в пояса пет-шест локума и тогава ще тръгна.

СУДЖУЦИТЕ

При ветеринарния лекар Тровикучков, влиза един пълен, валчест чичо, мига с очички и дума:
- Суджучец, господин докторе, говежди суджучец донесох за панаира. от Ямбол съм. Имам си документ оттам. От вас позволително искам само за продажба.
- Къде е той?
- Долу е, г-н докторе, долу! До халите е, в каруцата.
Тровикучков тръгва бавно по стълбите, спира на площадката и почва да души като куче из въздуха.
- А колкото за стоката, прясна е, г-н докторе, прясна е! Преди четири деня собственоръчно и лично съм я приготвил. И на сол е докарана, и на пипер! Другите не слагат, но аз и кимион й турих повечко. Богато нещо е!
Тровикучков доближава колата, души наоколо и пак прави гримаса.
- Да отворя ли чувалите, г-н докторе? Ей сегичка1 Ще отворя и лично ще ви отрежа парченце! Няма да го избирам. От който се падне. Аз снощи дадох на господин Джакова и на народния представител Двегушев, да го опитат, и си облизаха пръстите. Уж по едничко, знаета, рекохме да се почерпим, че още по едничко и нали мезето хубаво, сръбнахме си здравичката тримката. Ех, партия, знаете1 Няма как! Трябваше да се поддържаме.
- Няма нужда да режете - отсича Тровикучков, като забива нос в първия чувал. -Суджукът е развален. Вмирисан е. Ще бъде конфискуван и унищожен.
Топчестият чичо става елипсовиден. Забърборва нещо бързо, размахва ръце, а очичките му святкат, святкат като сачми и пот избива челото му. Оставя каруцата и изчезва бързо.
Тровикучков дава нареждане да се пази колата, докато дойде агент от общината с гальота, за да го изхвърлят край града. След това прескача насреща у Петко Локума да премери температурата на кучето му и пак се връща.
Пред халите го среща председателя на околийското бюро на партията, Джаков.
- Докторе,-започва той строго, - Стоката, която си конфискувал, е моя и като така, причини за това нямаш. Отвън чувалите могат да понамирисват, защото по-рано са пренасяли цървули, но те не са мои, суджукът е пресен и мой. Освободи го, за да не се усложнява работата в твоя вреда.
- Не мога, г-н Джаков! Вмирисан е и според законите....
- Никакви закони! Миризмата е нещо относително и зависи от носа на човека. Ако го бавиш тук, наистина ще се вмирише и ще те държа отговорен. Толкоз!
Джаков тръгва нервно надолу из улицата, а докторът тъпче на едно място и нещо предъвква.
- Господин докторе, господин докторе, - писука разсилният, - викат ви по телефона горе!
Тровикучков си избърсва челото, пухти и се качва в канцеларията.
- Ало....Аааа, вий ли сте господин Двегушев! Е! Да, да да! Мирише малко, знаета, задушил се е от пътя, но ще видим - дано нещо му се помогне, та да не губи човечецът. Да, да, разбирам, но...Службата, знаете, такваз...законите. Ще видим, ще видим...Довиждане, г-н Двегушев, довиждане! Поздравете госпожата, децата...
Тровикучков слиза пак долу и заповяда да се свалят чувалите.
- Извадете всички отвън! Ха, така! Хм, да! Има и здрави между тях. Отделяйте настрана тези парчета, тези, тези и тези там. Така. Достатъчно! Хайде, товари сега и заминавай! Бързай! В два часа всичко да бъде продадено! Чуваш ли? Продадено!
Валчестият чичо се подсмихва скрито и тръгва с каруцата. Тровикучков се обръща към градския агент, който току-що е пристигнал.
Няма нужда от каруца. Вземи тези суджуци под мишница и да идеш....А пардон! Петре, Петре! Донеси газ! (Разсилният донася газ и полива добре) Ха сега вземи ги и да идеш отатък турските гробища, зад говеждия пазар, да изкопаеш една дупка и да ги заровиш. Дълбоко да ги заровиш, разбра ли? Че цяла чума за града са.
Общинският агент Теньо Шаламанът, грабва суджуците, мята се на гальотата и тя се заклатушква като болна от ишиас. Едно дръгливо куче я подгоня, потичва след нея, потичва, но види се, подушва миризмата, спира се до една обелена наполовина акация на тротоара, почесва се и пак се връща.
На другия ден Тровикучков пристига в общината, повикан да прегледа един болен кон. В задния двор, където е оборът и жилищните помещения на агентите, се спира втрещен. По ниските стрехи на жилищата, по стълбовете и прозорците навред окачени да съхнат суджуци. Същите суджуци, мазни едни, лъснати, възсурови.

- Шаламан, хей, Шаламан! - изкрясква гневно докторът.
Шаламанът, бос, по долни дрехи, с игла и конец в ръка, изскача из една стая до обора и събира чинно нозе.
- Какви са тия суджуци?
- Говежди, г-н докторе!
- От вчерашните ли?
Шаламанът изпуща иглата и хък-мък, хък-мък - не може да изхъка нищо.
- Не те е срам да ядеш такова умирисано нещо!
- Аз...аз, г-н докторе, а таквоз... През войната ме раниха в носа и не подушвам нищо.... Аз, г-н докторе..... и Юрдекя яде от тях, и Тончо, и пожарникарите... Те не са ранявани и пак ядоха....таквоз...
- Пфу, животни! Ами като не подушваш, не ти ли горчи газта?
- То, горчи малко, ама Юрдекя вика, че в Лузияна пиели газ, кога ги боли корем, а мене ме присвиваше, таквоз....Полза имало, кай Юрдекя, и аз го послушах. Нали е ходил в Америка.
Докторът забрави за болния кон. Само свари да се прекръсти и бързо излезе.

СЮРПРИЗ

Сдобихме се с апартамент. Три стаички, кухня, баня и вестибюл. Купихме си го, знаете, боядисахме си го, измихме си го и се пренесохме. Като се пренесохме, естествено, почнахме да си го нареждаме: тук креват, значи, там гардероб, тук маса, там етажерка, кушетка, ковьорче и така нататък. Окачихме пердетата, постлахме килимите, наредихме новите столове и стана просто красота и уютност. Спалнята боядисана в резеда, със златни черти, всекидневната в лимонов цвят, гостната, естествено, в бордо, а кухнята бяла-беленичка като медицинска сестра. Окачихме картинки по стените, поставихме сватбения си портрет, сложихме тук-там някоя вазичка, някоя дреболия, кажи-речи, всичко се нареди перфект. В десния ъгъл на всекидневната обаче гледам, че нещо липсва. Очебийна празнина, знаете, и несъответствие. Мислих, мислих и се сетих, че имаме една стара поставка за цветя. Трикрака една, дървена, малко остаряла, но нищо. Ще я почистя, рекох си, ще я лакирам, ще купя едно хубаво цвете и ще направя сюрприз на жената.
Речено и сторено. Донесох я, почистих я, облякох палтото и тръгнах към цветарския магазин. Не щеш ли, неизминал стотина крачки, насреща ми циганин със саксия. Не напълно саксия, а долна част на стомна, значи, но цветето - феерия! Екстаз! Кичесто едно, с широки листа и цвят до цвят, цвят до цвят.
- Хей, викам, Али, Асан, Сюлейман, продаваш ли това цвете?
- Ши пурдавам, казва, бе, чорбаджи, защо да не пурдавам, гладен стои ли се?
- Колко искаш за него?
Поиска ми една порядъчна сума, аз му дадох половината и веднага се съгласи. Съгласи се, знаеш, и тръгнахме към дома. Сложихме го в ъгъла на поставката и се отдръпнах да го съзерцавам.
- Така, значи, ще я лакирам, ще сменя саксията, ще я обвия с тънка зелева хартия и прелест. Циганинът се върти неспокойно и дума:
- Чорбаджи, молим, парите, че гладни циганчета ме чакат.
- Ей, почакай, казвам, чакай да го наглася, да му се порадвам. После трябва да ме напътиш, съвет да ми дадеш как да го гледам, как да се грижа за него. Слънце обича ли, сянка ли, много ли вода иска, малко ли?
- Ши казвам, чорбаджи, ши казвам: и слънце обича, и сянка, ама на сянка, да ти казвам, му е по-хубаво. А за вода - сипвай и не бой се!
Броих му парите и го изпратих. Щом си дойде жената, прегърнах я и я заведох при цветето.
- Ах - рече, - Буби-и - прелест, прелест! Това се казва интериор, това се казва ансамбъл. Тънък вкус имаш - рече, - знаеш какво да купиш. - И ме млясна по устата.
През целия ден с цветето се занимавахме. Аз лакирах поставката, тя го полива, обикаля го от всички страни и му се радва като дете. До вечерта обаче то започна да вехне и аз го полях пак. През нощта пак. На другия ден обаче то клюмна съвсем и стана нужда да викаме консулт. Съвещание, значи, между нас, съседката по апартамент, вратаря и млекаря.
Съседката дума:
- Почвата му е слаба. Малко нова пръст трябва и птичи тор да му се сложи. И червен конец да му се върже за уроки.
- Да - казва вратарят, - птичи тор е най-важното. Другото не е толкова важно.
Млекарят обаче зае друго становище:
- У нас - казва - по селата такива буренаци колкото щеш край плетищата и много добре си виреят. Може би попово прасе да се е загнездило в корените му и ги гризе.
- Как, казвам, така буренак, та това е рядко и скъпо цвете.
- Тук в София може да е рядко, но у нас го не смята за нищо и му думат кърлеж.
- Кърлеж ли? - ахна жена ми. - Не може да бъде! Абсурд!
- Ти много знаеш - тросна му се съседката. - Такова кичесто червено цвете и - кърлеж.
И като се обърна към мене, добави:
- Брат ми е тука - казва, - на гости ми е дошел. Той едно време се учи за агроном, но после стана ветеринарен лекар. Има голяма градина и много разбира от цветя. Ще го повикам и ще ни каже. Почакайте малко.
Пристигна по халат и ветеринарният, значи. Поклони се, избърса си очилата и като ни изслуша внимателно, кихна и рече:
- Това растение, уважаеми дами и господа, е известно с латинското название рицинус комунис, но някои му казват само рицин, а други - кърлеж. От семената му се добива рициново масло, което служи за разслабване на стомаха и пр. В по-голяма доза го даваме и на конете. То може да бъде всичко друго - не и цвете, но щом сте решили да му окажете тая чест, аз не се меся - казва, - но това е факт.
- Рицинус - изкрещях аз, - и при това комунис. Затова, значи, е червено и не иска да вирее в моя дом. Аз, който съм посветил живота си в борба с разрушителните елементи в държавата, който съм проливал кръвта си в борба с тия врагове! Аз, който... невъзможно! Недопустимо в моя собствен дом!
Спуснах се към ужасното цвете, сграбчих го да го запратя през прозореца и какво мислите? Стъблото му се измъкна изведнъж из пръстта без никакво коренче, без никаква жилчица, а просто клон, цъфнал клон, откършен отнякъде и забучен в пръстта.
Сюрприз, представете си, неочакван и безобразен сюрприз.